Свикнали сме да казваме, че Комисията за защита на конкуренцията е независим регулатор, чиято роля е да следи за спазване на парвилата на честната и ефективна конкуренция. Какво обаче стои зад тези общи фрази и какво реално може да се очаква от едно такова ведомство?
На първо място трябва ясно да се разбере кога и как трябва да се намесва едно такова ведомство. Тук има няколко групи правомощия по отношение на които ситуацията е различна.
Разследващ орган, а не особена юрисдикция
При всички положения не е правилно Комисията да се разбира като една особена юрисдикция, която разрешава правни спорове. Такива юрисдикции по начало не са и позволени в българската Конституция. В класическото конкурентно право опасност едно ведомство да бъде възприемано по този начин стои най-вече в преписките за злоупотреба с господстващо положение – там грубо казано едно предприятие може да се оплаче, че пазарният лидер злоупотребява с пазарната си мощ. И ведемството следва да установи дали това наистина е така. Както обаче стана дума и в тези случаи ведомството не трябна да се разглежда като разновидност на съд. В тази си роля то установява извършено нарушение и налага наказание. Неслучайно законът дава доста сериозни правомощия в тази връзка, които (както и при преписките за установяване на картели) бяха значително засилени тази година. КЗК има правото включително да претърсва офиси и апартаменти и да изземва доказателства. В тази връзка истинската роля на ведомството е да разследва и да открива нарушенията на конкуренцията. Именно затова неправилно е възприемането на Комисията като орган, пред който двете страни си излагат аргументите и доказателствата и тя решава на база на тях.
Тук се проявяват и особеностите на т.нар. “нелоялна конкуренция”. Това са случаите, при които предприятията се конкурират, но правят това недобросъвестно. В практиката се приеме, че, докато казусите за злоупотреби и картели касаят целия пазар, структурата му и конкуренцията на него, случаите на нелоялна конкуренция касаят по-скоро интересите на отделни увредени конкуренти. Оттам идва и разбирането, че увредения конкурент представя доказателства, както и другата страна. Специално в България напоследък се наблюдава много сериозно нежелание на КЗК да разследва такива преписки реално т.е. самата тя като разследващ орган да търси и събира доказателства. Това разбиране има някаква законова опора, но по-скоро не следва да бъде възприето. В закона действително се казва, че нелоялната конкуренция не е “конкурентно право” в тесен смисъл, а Директива 2019/1 на ЕС изисква ведомствата да се съсредоточават в картели, злоупотреби, големи сливания и застъпничество, но докато нелоялната конкуренция е в обхвата на закона и в правомощията на Комисията, е редно тези правомощия да се упражняват в пълнота. Не може обаче да се отрече, че съществува риск това да превърне ведомството в средство за разчистване на сметки между конкуренти, а със сигурност не това е ролята му.
Спирачка пред създаване на гиганти
Като разследващ орган ведомството се проявява, когато се звърши някакво нарушение. Неговата роля е да установи нарушението и нарушитеря, да му наложи санкция и да прекрати нарушението. Грубо казано – да разбие картела или да забрани практиките (вече извършвани) по злоупотреба. КЗК обаче има и още по-широка роля и тя е да не допуска създаване на предпоставки за нарушаване на конкуренцията. Това намира проявление в поне две насоки – контрола върху сливанията и застъпничеството за конкуренцията.
Контролът върху сливанията сблъсква два противоположни интереса – свободата на стопанската инициатива и гарантирането на ефективна конкуренция. При него КЗК може да оценява големите сливания на предприятия и ако те могат да доведат до значително попречване на ефективната конкуренция – да ги забрани. Видимо това противоречи на пълната свобода на договаряне. Затова неслучайно законът предвижда, че забраната на една сделка трябва да е абсолютно последната стъпка, ако нищо друго не може да спаси конкуренцията. Задача именно на ведомството, съвместно с предприятията е да намери този начин за реализиране на сделката, който да удовлетворява в максимална степен желанията на икономическите субекти и в същото време да е максимално щадяща конкуренцията. Друг въпрос е, че специално българската КЗК имаше в своята практика няколко решения, изключително силно отклоняващи се от това. Няколко забрани (разбира се, впоследствие отменени от съда) се намесиха много агресивно в свободата на договаряне. Като сериозна последица от това може да се посочи и ниското доверие във ведомството.
Създател на проконкурентна среда
В крайна сметка освен да разкрива картели и злоупотреби и да спира големи антиконкурентни сливания, ведомството по конкуренцията е призвано и да работи за цялостна регулаторна и законодателна среда, която да е проконкурентна. Затова е предвидено то да е “застъпник за конкуренцията” като са му дадени правомощия да коментира всякакви нормативнти актове, относно съответствието им с принципите на ефективната конкуренция и свободната стопанска инициатива.
В това отношение специално в България може да се каже, че практиката на КЗК е доста добра. Комисията излезе с няколко решения, които доста категорично се противопоставиха включително на популистки идеи като налагане на тавани на цените или квоти за българска музика, подробно разглеждайки негативните им ефекти върху конкуренцията. Обаче в тази сфера правомощията на КЗК са само консултативни. Решенията на Комисията относно застъпничеството нямат формално правни последици. И в тази връзка не може да не се спомене, че колкото самите решения са добри, толкова те не получават и никакъв отзвук. Застъпничеството на конкуренцията всъщност не би трябвало да се изразява само в решения относно нормативни или вътрешно-фирмени актове, но като цяло да е една активна дейност по създаване на правилно отношение към ефективната конкуренция. Това разбира се няма как да се случи без едно високо доверие в органа.
