Забраната за нелоялна конкуренция

Какво ни позволява законът като “агресивна конкуренция”?

Как да разпознаем и да се преборим с нелоялните и забранени практики?

Тази статия е обединяваща и обща за поредицата, свързана с нелоялна конкуренция. Тя представя общите принципи и идеята на нелоялната конкуренция, както и съотношението на правилата за честна конкуренция в ЗЗК с други закони. Разгледан е и редът за защита от нелоялна конкуренция. Отделните форми на нелоялна конкуренция, с техните специфични особености, са предмет на отделни статии. Част от тях вече са били публикувани и са направени препращания към тях. Другите предстоят.

Принципните въпроси

Основната идея на конкурентното право е да осигури защита и условия за разширяване на конкуренцията и на свободната инициатива в стопанската дейност. В същото време обаче е осъзнато, че някои форми на конкуриране са недобросъвестни и затова специално българският закон забрарява и всяко действие или бездействие при осъществяване на стопанска дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите. Не е трудно да се види известно противоречие. От една страна, идеята е да се насърчава колкото се може повече конкуренция, но от друга страна определени форми на конкуриране изрично са забранени.

Тук следва да се посочи, че забраната на определени, некоректни форми на конкуриране, не е типична част от конкурентното право. В редица държави тя е част например от правото за защита на потребителите или целите й се постигат с други специални правни отрасли като правото на индустриална собстевност (гарантиращо права върху марки и патенти) или отделни закони за защита на търговската тайна. В България обаче е възприето, че защита трябва да се осигури и чрез средствата на конкурентното право и чрез правоприлагане от страна на регулатора, призван да се грижи за защита на конкуренцията. Идеята за това е, че когато например се подведе потребител или се използва чужда марка или не се спази някаква секторна регулация, това води до нарушаване и на цялата конкуренция на пазара и води до увреждане на коректните търговци – това са не само тези, чиито права например върху марки или конфиденциална информация са нарушени, но и всичкси останали търговци, които се съобразяват с правилата на добросъвестността, дори това да води до разходи за тях. Ето защо в България наред със специалните закони и евентуалните санкции за тях, се прилагат и разпоредбите относно нелоялна конкуренция на Закона за защита на конкуренцията. Практическото значение на това принципно положение е, че когато се извърши наглед едно нарушение, виновният може да бъде санкциониран от една страна по самия специален закон (например за защита на потребителите или въвеждащ някакви регулаторни изисквания за конкретния стопански сектор), но от друга страна и за нелоялна конкуренция. За нелоялна конкуренция наказание може да се наложи, винаги когато е извършено нещо, което е от една страна недобросъвестно, а от друга страна може да увреди интересите на конкурентите.

Нелоялната конкуренция и класическото конкурентно право

В рамките на ЕС е налице тенденция за засилване на правомощията на ведомствата за защита на конкуренцията. Целта е да им се даде повече възможност да прилагат същинското конкурентно право. Това е законодателството, свързано със забраната за картелиране, забраната за злоупотреба с господстващо положение, контролът върху големите сливания и придобивания. Актуалното европейско право предвижда засилване на правата на ведомствата (в това число и българското КЗК) в тези сфери, както и в областта на “застъпничеството за конкуренцията“. Нещо повече, европейското право изисква от държавите да гарантират, че никакви странични дейности, няма да попречат на ведомствата да се съсредоточат върху това същинско конкурентно право. Също така за жертвите от картели и злоупотреби са предвидени облекчени правила за получаване на обезщетения.

Нелоялната конкуренция не попада тук. Тя не се счита за същинско конкурентно право. Това е така заради принциното положение, че при картелите и злоупотребите се засяга конкуренцията като такава, а при нелоялната конкуренция по-скоро конкурентите, а не пазара като цяло. Нещо повече, нелоялната конкуренция всъщност е максимално изострена форма именно на конкуренция.

Практическите покследици от това са най-малко следните:

  • след транспонирането в България на Директива 2019/1, КЗК ще следва да се съсредоточи основно върху други дейности, различни от борбата с нелоялна конкуренция;
  • при претърпени вреди от нелоялна конкуренция могат да се използват само част от възможностите, които Законът за защита на коннкуренцията предоставя. За делата за обезщетения за вреди, причинени от нелоялна конкуренция, очаквайте отделна статия. По отношение обезщетенията за нарушена търговска тайна, вижте тук.

Независимо от това и независимо как българският закон ще транспонира Директива 2019/1, действията на нелоялна конкуренция, са забранени и тяхното нарушение може да доведе до сериозни последици – както налагане на санкция в полза на държавата, така и обезщетяване на всички причинени вреди. Дори потърпевшите да не могат да се възползват от целия облекчен ред, предвиден в ЗЗК, няма как да бъде отменено общото правило, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Същност на нелоялната конкуренция. Дефиниция. Обща забрана за нелоялна конкуренция

Законовата забрана е много широка. Според текста на закона, се забранява всяко действие или бездействие при осъществяване на стопанска дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите.

Оттук могат да се изведат няколко основни елемента на понятието “нелоялна конкуренция”. Само когато са налице всички те, можем да говорим за която и да е форма на нелоялна конкуренция. Тези елементи обаче са такива, че практически всяко некоректно търговско поведение, което има потенциала да увреди конкурент, е нелоялна конкуренция.

На първо място нелоялна конкуренция може да има само при стопанска дейност т.е. дейност, чиито резултати са предназначени за размяна на пазара. Действия, които не са свързани със стопанска дейност, не могат да са нелоялна конкурениция. Така например, ако потребител в частни разговори уврежда доброто име на дадена фирма (уврежданетно на доброто име на конкуерент по принцип е отделна форма на нелоялна конкуренция) това няма как да се приеме за такъв тип нарушение. Важно е обаче да се има предвид, че ако едно лице по принцип извършва стопанска дейност, то частните му разговори биха могли да са свързани с нея. Така например, ако управител на дружество разпространява невярна информация за свой конкурент на частна вечеря пред техен общ клиент, е твърде вероятно да се приеме, че това е свързано с бизнеса им и той, както и предприятието, чийто управител е, да подлежи на санкция за това.

На второ място действията или бездействията, за да са нелоялна конкуренция, трябва да са в противоречие с добросъвестната търговска практика. Поради лоша законодателна техника в закона има две различни дефиниции, имаши отношение към изразите добросъвестност и недобросъвестност, но във връзка с нелоялната конкуренция, доросъвестната търговска практика са правилата, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. Накратко, ако съответното действие/бездействие е в противоречие с какъвто и да е законов или подзаконов акт или обичайната практика, ако не става въпрос за някакви неморални правила, то може да е нелоялна конкуренция. Ако обаче обичайна практика в даден сектор е поведение, което противоречи на добрите нрави, то отклонението от него не би било нелоялна конкуренция, въпреки че е в противоречие с правила, определящи пазарното поведение в сектора. Точно обратното, вероятно е спазването на този търговски обичай да се приме за недобросъвестно. Защита от типа “всички на този пазар правят така” не би могла да е ефективна.

За да се определи някакво некоректно пазарно поведение като нелоялна конкуренция, то следва да е в състояние да увреди интереса на конкурентите. КЗК обаче доста широко тълкува това изискване и практически всяко поведение, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика се възприема, че може да увреди интереса на конкурентите. Това е така, защото докато коректните търговци се съобразяват с всички правила, а оттам търпят и определени ограничения, некоректните извличат нечестно предимство като нарушават тези правила. Интересът на честните конкуренти е потенциално увреден, защото търпят тези ограничения и от това следват разходи или ограничени възможности за действи.

Като се говори за увреждане интереса на конкурентите е важно, че то е достатъчно да е възможно. С изключение на конкретното нарушение “кражба на клиенти” в останалите случаи на нелоялна конкуренция законът не изисква реално настъпило увреждане. За да е налице нелоялна конкуренция не е необходимо реално някой конкурент да е претърпял вреди. Достатъчно е да е настъпила реална възможност за това. Например при имитацията не трябва имитирания търговец да докаже, че някой потребител се е заблудил, че купува от него, а всъщност е купил от друг. Достатъчно е да е имало възможност за такава заблуда.

Разбира се, ако реално са настъпили конкретни вреди, за тях може да се търси обезщетение. Такова може да присъди съдът, докато КЗК може единствено да наложи санкция в полза на държавата, както и да постанови прекратяване на нарушението. КЗК може и като разследващ орган да събере доказателства. Ето защо преписките пред КЗК са по-скоро превантивен подход и целят прекатяване на нелоялните действия на некоректните търговци, а поправянето на вредите от тези действия се случва чрез дело пред съда. Една преписка в КЗК може също така значително да подпологне и доказването в дело за вреди.

Нелоялната конкуренция може да бъде както действие, така и бездействие. Например, ако добросъвстната търговска практика предполага да се извърши нещо (например при наличие на регистрационен режим, да се извърши съответната регистрация) и това не се направи, то също ще е налице нарушение. Не е нужно да е извършено активно действие. В този смисъл защита от типа “Аз нищо не съм предприел активно” не би била успешна.

От процедурна гледна точка доскоро КЗК и съдът приемаха, че защита от нелоялна конкуренция може да търси само конкурент на нарушителя. Това означава, че двамата трябва да работят на един и същи продуктов и георграфски пазар или с дурги думи да продават взаимозаменяеми стоки или услуги. Това изглежда естествено поради самото наименование “нелоялна конкуренция”, както и от изискването тя да е в състояние да увреди интересите на конкурент. По-новата практика обаче правилно разшири възможността да се търси защита. Според нея водещо е да се докаже, че този който претендира защита от некоректните действия има интерес от такава защита. Той може да не е конкурент на нарушителя, а например да доставя суровини за неговия пазар или пък да ползва услуги на нарушитея и неговите конкуренти. Разбира се, изискването да са застрашени интересите и на конкурентите на нарушителя си остава.

След описанието на нелоялната конкуренция възниква въпросът дали Законът за защита на конкуренцията всъщност подкрепя или препятства “агресивната конкуренция”. Негова основна логика е, че колкото повече и по-силна конкуренция, толкова по-добре. Широката забрана за нелоялна конкуренция обаче създава друго впечанление.

Всъщност разковничето е в това, че всичко, което не е изрично забранено от нормативен акт или от общоприети правила в съответната индустрия, колкото и агресивно да е и колкото и да уврежда интересите на конкурентите (а то ги уврежда дори само защото им “дърпа клиенти”), то е позволено и дори насърчавано от конкурентното право (даже от същинското конкурентно право). “Дърпането на клиенти” е в основата на конкуренцията.

Именно тук би следвало да е ролята и на няколкото специални члена в ЗЗК, които уреждат конкретни форми на нелоялна конкуренция. Законодателят е преценил, че това са действия, които са некоректни и трябва да бъдат забранени. Ако обаче няма друг закон или обичай, който да ги забрани, те не биха могли да представляват нелоялна конкуренция. Затова законодателят ги е забранил в самия ЗЗК. Заслужава си да се обърне обаче внимание, че се получава дублиране със Закона за защита на потребителите, Закона за марките и георграфските означения, Закона за защита на търговската тайна. Нарушенията по тези закони биха представялвали нарушение по смисъла и на ЗЗК и без изричен текст (а такива изрични текстове в ЗЗК има). Това дублиране създава практически проблеми, защото в много случаи остава неясно дали ако е нарушен специалния закон, но по някаква причина не е нарушен конкретният текст на ЗЗК, може да се приложи т.нар “обща забрана за нелоялна конкуренция”. Правилният отговор е, че би трябвало да може.

Общата забрана за нелоялна конкуренция се изразява именно в това – независимо дали в ЗЗК е описано че дадено действие е конкретно нарушение, ако то е действие при осъществяване на стопанска дейност, недобросъвестно е и може да увреди конкурент, то се счита, че е налице нелоялна конкуренция и същата е забранена.

Форми на нелоялна конкуренция

В закона са уредени следните случаи на нелоялна конкуренция:

  • Обща нелоялна конкуренция;
  • Увреждане на доброто име на конкурентите. За да е налице такова нарушение, трябва доброто име на конкурент или доверието в него да се увреди чрез твърдение или разпространяване на неверни сведения или чрез представяне на факти в изопачен вид;
  • Въвеждане в заблуждение. Въвеждането в заблуждение следва да е относно съществени свойства на продукта, което на практика означава, че, за да се твърди, че има нарушение, е необходимо средният потребител да би взел своето решение да закупи продукта именно заради това, че е бил излъган;
  • Заблуждаваща реклама;
  • Забранена сравнителна реклама. Сравнителната реклама, както напоследък съдът имаше възможност да се произнесе, в определени случаи е проконкурентна и дава възможност на потребителите да направят своя информиран избор. Затова и не всяка сравнителна реклама е забранена. Законът изброява случаите, когато е позволено да се прави сравнителна реклама. Най-общо това са случаите, когато се прави обективно и вярно сравнение, което по никакъв начин не уронва престижа на конкурента, с когото се сравняваме.
  • Имитация. По същността си това е кражба на идентичност. Под една или друга форма нарушителят се опитва да се възползва от известнастта и доброто име на друго предприятие, което е инвестирало време, опит, средства, за да се наложи на пазара.
  • Нелоялно привличане на клиенти в това число т.нар “кражба на клиенти”, забранени подаръци и томболи при покупка, продажба на цени под себестойност на големи количества за продължително време. Кражбата на клиенти е специфично нарушение, защото то е единствената форма на нелоялна конкуренция, при която законът изисква реално настъпили вреди т.е. реално “откраднат клиент”;
  • Недобросъвестно узнаване, използване или разгласяване на производствена или търговска тайна.

За всяка от типичните форми на нелоялна конкуренция ще подготвим отделна статия, в това число с чек-лист кога е налице нарушение и кога не. Тук може да се посочи, че мнозинството форми на нелоялна конкуренция са под една или друга форма заблудителни. Няма да обхваща всички случаи на нелоялна конкуренция, но би било напълно вярно да се каже, че винаги, когато някое предприятие лъже своите клиенти за нещо, което би повлияло на избора им, то това е нелоялна конкуренция. При увреждането на доброто име на конкурент се лъже или казва неистина относно репутацията на друг участник на пазара, при въвеждането в заблуждение или заблуждаващата реклама това се прави относно свойства и характеристики на нарушителя или неговия продукт. При имитацията заблудата се прави относно това кой е произвел дадена стока или услуга или кой я предлага. Важно относно заблудителните практики е, че при преценката дали е налице нарушение се взима предвид общото внушение. С други думи използването на неясен текст или вмъкване на малки букви със звездичка няма да помогне да се избегне санкция. Ако средният потребител би се объркал, нарушение е налице.

Отношение с други закони

Както стана видно, твърде често нелоялната конкуренция се изразява в нарушения на други закони. Нещо повече, нелоялна конкуренция е именно застрашаване на интересите на конкурентите чрез нарушавана на добросъвестната практика, основна част от която са именно законовите правила. Това поставя въпроса как се отнасят помежду си Законът за защита на конкуренцията в частта си за нелоялна конкуренция и тези закони, които са били нарушени. Правилото в случая е принципно и много ясно – приложението на единия закон не изключва другия, а напротив прилагат се и двата. Това правило важи в пълна степен независимо дали другият закон е специален за даден сектор (напр. Закон за храните или Закон за здравето или Закон за радиото и телевизията и т.н.) или друг общ закон, който се прилага за всички сектори (типични са Закон за защита на потребителите, Закон за марките и географските означения, Търговски закон). Малко по-особена е ситуацията със Закона за защита на търговската тайна, както това е описано по-долу.

Това означава, че ако другият закон също предвижда санкция, на нарушителя ще бъдат наложени две санкции. На пръв поглед това нарушава основно правило в наказателното (както и административно наказателното) право, а именно правилото non bis in idem (никой не може да бъде наказан два пъти за едно и също нещо).

Причината за това е разбирането, че всъщност не става дума за едно нарушение, за което да се наложат две санкции, а става дума за две (или възможно е и повече, напр. ако са нарушени два общи закона – ЗЗК и ЗЗП и един специален) отделни нарушения, макар и извършени с едно действия. Само по себе си нарушението на специалния закон води до негативни последици за тези обществени отношения, които са уредени с него. Това е и основанието да се наложи санкция по този закон. Обаче от друга страна, ако действието е от такова естество, че да застраши интересите на конкурентите, то се нарушава и правилното функциониране на пазарите. Това пък е основанието за налагане на санкция по ЗЗК.

Отношения със Закона за защита на потребителите

Трябва да се признае, че в редица държави нелоялната конкуренция (или по-скоро определени нейни форми като въвеждане в заблуждение, заблуждаваща реклама, част от случаите на нелоялно привличане на клиенти като например забранените промоции) се възприема като част по-скоро от потребителското право, а не от конкурентното. Това е така заради разбирането, че с тези действия се увреждат преди всичко потребителите. Неслучайно дълго време текстове, свързани със заблуждаваща реклама е имало и в ЗЗП, който и в момента урежда заблуждаващите и агресивни търговски практики и предвижда санкции за тях. Потребителят се уврежда, защото по някаква причина той е подведен или накаран да си купи нещо, което иначе не би си купил. Ако не беше излъган или притиснат, той може би щеше да избере друго. Именно затова ЗЗП казва, че нелоялна е тази практика, която би съществено променила поведението на “средния потребител” т.е. на един разумен, критичен потребител, който внимателно преценява получената информация. Най-грубо казано, той е увреден, защото е излъган от търговеца какво ще получи.

Но какво друго следва от това некоректно повлияване върху потребителския избор? Като си купува от търговеца, който го е излъгал, потребителят всъщност не си купува стоката или услугата, която би могъл да избере, ако не беше подведен. Тоест не си купува от някой от честните търговци на пазара, които честно са му казали какво му предлагат. Ето затова, нарушени са интересите и на конкурентите и това е причината да се наложи и санкция по ЗЗК. Веднага, разбира се, може да се възрази, че никой от тях не е конкретно увреден, защото не се знае от кого от тях би си купил клиента, ако не беше излъган. Както обаче стана ясно, законът не изисква увреждане на конкурента да е реално настъпило, достатъчно е да е настъпила възможност за това. Или иначе казано, ако потребителят не беше излъган, той можеше да си купи от всеки един от другите, но понеже е излъган няма да си купи от никого от тях. Затова, търговец, който лъже потребителите си или ги притиска да си купят нещо, ще бъде наказан и по двата закона. Без значение, дали по ЗЗК ще е наказан по конкретен член, например за въвеждане в заблуждание, или по линия на общата забрана за нелоялна конкуренция.

Отношения със Закона за марките и географските означения и Закона за промишления дизайн

Едно от типичните проявления на нелоялната конкуренция е имитацията. Това може да бъде имитация на марка, на външен вид, на име, на каквото и да е. Сред най-честите случаи е имитацията на марка или на формата на продукта. Използването на чужда марка или на регистриран промишлен дизайн обаче би представлявало нарушение по смисъла на ЗМГО или на ЗПД. В случая отново важи казаното за отношенията със Закона за защита на потребителите. КЗК, както и Върховният административен съд в практиката си много пъти са казвали, че конкурентно правната защита на марки, димайни и т.н. не се конкурира с, не се изключва от, но и не иизключва индустриално правната защита. Двата закона се прилагат паралелно, като производствата по тях също могат да текат паралелно. Отново – в единият случай се засягат отношенията, свързани със защита на индустриалната собственост, а в другия случай потребителят е некоректно пренасочен. За разлика от случая с потребителското право, тук обаче връзката с конкретния конкурент, който е увреден е много по-пряка. Защото нелоялният търговец не просто лъже клиентите си кой е той или чии продукти продава, но “краде” от популярността на притежателя на марката или дизайна.

Трябва все пак да се посочи, че предпоставките за прилагането на двата начина за защита са различни. Възможно е да е налице нарушение по единия закон, но да не е по другия. Най-общо индустриално правната защита изисква да има регистрация или поне заявка за регистрация на марката/дизайна. Реалното използване на марката е поставено в зависимост поне от подаването на заявка, за да може да се реализира защитата ѝ по този ред.

При имитацията по ЗЗК от друга страна не се изисква да има регистрирана марка или дизайн. Достатъчно е даден знак или име или външен вид да е реално използван, но пък е необходимо това използване да е довело до придобиване на известност и популярност. При имитацията по ЗЗК трябва наистина да се краде “идентичност”, докато при защитата на индустриалната собственост водещото е, че се нарушава забраната да се ползва нещо, което е регистрирано от друг.

Отношения със Закона за защита на търговската тайна

Законът за защита на търговската тайна е нов и е резултат от транспонирането на дирктива на ЕС. В резултат на слабости в използваната правна техника, той наистина води до противоречия и до неясноти в прилагането. На първо място, в този закон се съдържа дефиниция за “търговска тайна”, а в ЗЗК се съдържа дефиниция за “Производствена или търговска тайна”. При двете дефиниции е използван различен изказ, но общият им резултат е, че най-вероятно, ако дадена информация е търговска тайна по смисъла на ЗЗТТ, то тя би била и “производствена или търговска тайна” по смисъла на ЗЗК.

Законът за защита на търговската тайна не предвижда налагане на административна санкция (както такава е предвидена в ЗЗП, ЗМГО и други специални административни закони). Той урежда кое е търговска тайна, кога нейното придобиване, използване и разпространяване е правомерно и кога не е, както и дела за обезщетение за вреди. ЗЗК от своя страна урежда административно наказание, когато се прави такова нарушение. Затова не е правилно, че законовите дефиниции са различни.

Проблем идва и от това, че по принцип ЗЗК (както е описано по-долу) предвижда, че за всяко нарушение по него се дължи и обезщетение. За нарушенията от картели и злоупотреби е уреден и специален ред. Основанието за търсене на обезщетение пред гражданския съд е чл. 105 от ЗЗК, който препреща към Гражданския процесуален кодекс. ЗЗТТ обаче целият е посветен на делата за защита на търговската тайна и изрично посочва, че установяването на нарушения и налагането на санкции за разгласяване на търговската тайна при осъществяване на стопанска дейност в противоречие с добросъвестната търговска практика се извършва при условията и по реда на ЗЗК. В него е посочено също така, че решенията на КЗК не са пречка за защита и при условията и по реда на ЗЗТТ. Остава ненапълно ясен въпросът дали при установено от КЗК нарушение на забраната за нелоялна конкуренция под формата на узнаване, използване или разгласяване на производствена или търговска тайна, възстановяването на вредите следва да стане по реда на ГПК или на ЗЗТТ. Усложнение идва и от правилото на ЗЗК, че когато ВАС потвърди решение на КЗК за установено нарушение, то при дела за обезщетение гражданският съд е длъжен да признае това. Но в случая на търговската тайна, не е сигурно дали това е така, защото, както посочихме, в двата закона се използва различна терминология и затова не е сигурно, че нарушение по смисъла на ЗЗК ще се приеме за нарушение и по смисъла на ЗЗТТ. Потърпевшият обаче би имал ползва да използва реда по ЗЗТТ, защото той му дава определени предимства.

Тези слабости на ЗЗТТ са били коментирани още преди неговото приемане, на за жалост са запазени в приетия текст.

Защита срещу нелоялната конкуренция

Защитата срещу нелоялните практики може да се реализира по два основни начина:

  • по административен ред чрез преписка за налагане на санкция и прекратяване на нарушението;
  • Чрез дело за вреди.

Защитата чрез административни преписки не означава само защита пред КЗК. Това може да стане и по реда на съответния общ или специален закон (ако има такъв), който е нарушен. Например пред Комисия за защита на потребителите, Патентно ведомство, Комисия за енергийно и водно ретулиране, Комисия за регулиране на съобщенията, Комисия за финансов надзор, съответните министарства и др. Както беше споменато, производствата пред такива органи могат да протичат и паралелно и отделно от производство пред КЗК. Дали да се използва такава преписка зависи от конкретното нарушение и конкретната уредба в съответния закон, в това число каква защита дава той. В някои случаи е удобно да се изчака произнасянето по такава преписка и то да се използва пред КЗК с оглед доказване, че е нарушена добросъвестната търговска практика.

Типичната административна защита срещу нелоялна конкуренция е чрез преписка по реда на ЗЗК. По-старата практика приемаше, че такава преписка може да се инициира само от пряк конкурент на нарушителя, но все повече се налага разбирането, че това може да стане и от всяко лице, което има интерес от установяване на нарушението.

Такава преписка може да доведе до две последици:

  • налагане на санкция на нарушителя;
  • налагане на задължение да се прекрати нарушението, под страх от санкция за всеки ден продължаване на нарушението.

Двете последици възникват в различен момент. Санкцията може да бъде ефективно наложена едва след влизане в сила на решението, с което е наложена. Тоест плащане на санкцията се дължи ако решението не бъде обжалвано или ако бъде потвърдено от съда. Задължението да се прекрати нарушението обаче подлежи на незабавно изпълнение. Още със самото произнасяне на КЗК, то следва да бъде изпълнено, въпреки, че още решението не е потвърдено от съда. Това незабавно изпълнение може да бъде само по себе си отменено от съда, но това рядко се случва, а и до произнасянето на съда, задължението за прекратяване си стои.

Що се отнася до санкцията, е важно да се подчертае, че тя е в полза на държавата и от нея пострадалият конкурент не може да се възползва. Санкцията може да е до 8 процента от целия оборот за пердходната година на предпхриятието-нарушител. Като се говори за санкция, трябва да се посочи, че тя по принцип се налага на предприятието-нарушител, но ако физическо лице, което не е действало в качеството на пердставител на предприятието, помогне за извършване на нарушението, то санкция ще изтърпи и това физическо лице.

Пострадалият конкурент може да се възползва от решението на КЗК с оглед подпомагане на бъдещо дело за вреди. Това е така, заради правилото на ЗЗК, че влязлото в сила решение на Върховния административен съд, което потвърждава решение на комисията за установяване на извършено нарушение по закона, има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя. Обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя има и решение на комисията, което не е обжалвано или жалбата срещу него е оттеглена. С други думи, пред съда няма да има нужда да се доказва, че има извършено нещо противоправно и кой го е извършил, а следва да се докаже, че са настъпили вреди, в какъв размер са и връзката им с нарушението.

Практически преписката в КЗК може да се използва като подготовка за дело пред съда. Смисълът на това е, че е възможно конкурентите на нарушителя да не разполагат с доказателства за нарушението и да не могат да съберат такива, макар да знаят, че нарушение е извършено. КЗК обаче има правомощия на разследващ орган и има възможност именно тя да събере доказателства, от които после конкурентите на нарушителя да се възползват.

Както беше споменато, ЗЗК не изисква, за да е налице нарушение, то да е довело до реални вреди. За да е налице нарушение е достатъчно да е възникнала реална вероятност за настъпването на такива. Това обаче не е така при делата за обезщетение. Именно заради същността на тези дела, чрез тях могат да се обезщетят само реално настъпили вреди (които обаче биха могли да са и пропуснати ползи). Спорно е все още в българската практика дали биха могли да се обезщетят и неимуществени вреди, заради продължаващата да битува остаряла концепция, че предприятия не могат да търпят такива и всички вреди за предприятията имат имуществено проявление. Започва обаче да се налага малко по малко и обратното разбиране.

За конкурентите на нарушителя, които не могат да докажат реално настъпване на вреди за тях, остава възможността да действат чрез преписка пред КЗК. Както споменахме, има смисъл от такава, въпреки, че наложената санкция е в полза на държавата, а на не конкурентите. Смисълът е задължението да се прекрати нарушението, което КЗК налага. Чрез него се възпрепятства реалното настъпване на увреждане.

Важен момент в защитата срещу нелоялна конкуренция е и как да се спрат навреме нелоялните действия. Това по принцип е сериозен проблем специално по отношение на нелоялната конкуренция, защото, за разлика от случаите на карлтели и злоупотреби, ЗЗК не предвижда възможност преди решението на КЗК за установяване на нарушение, да се наложи забрана за продължаване на действията. По правило ГПК предвижда възможност за обезпетителни мерки, но възможността за налагане на такива изисква допълнително доказване, както и зависи от субективната преценка на съда, най-вече относно това дали мерките са подходящи. Специално по отношение на търговската тайна, един от големите плюсове на ЗЗТТ е, че дава възможност при ясни условия да се иска предварителното налагане на ясно разписани мерки, които наистина биха спрели нарушението навреме.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *