ЕС няма да накаже България за късното транспониране на Директивата за вреди от нарушения на правото на конкуренцията

Според информация от ЕК, наказателната процедура срещу България за това, че не беше въвела навреме в националното си право Директива 2014/104, предвиждаща правила за ообезщетения при нарушения на конкурентното право, е прекратена.
Процедурата беше открита поради това, че България не изпълни в срок задължението си да въведе в националното си право европейските правила за обезщетяване на вреди, причинени от нарушения на правото за защита на конкуренцията. Впоследствие Директивата, макар и със закъснение, беше транспонирана чрез изменение на Закона за защита на конкуренцията и това е причината откритата наказателна процедура да бъде прекратена. България не беше единствената държава, срещу която имаше такава процедура. Едва седем държави са били въвели директивата в срок. 18 държави са го направили през 2017 г., а България прие измененията в закона през 2018 г.
Измененията, наложени от Директивата, принципно могат да се оценят положително, защото засилват възможностите за обезщетение в случая на нарушение на конкурентното право. Производството пред КЗК или друго кенкурентно ведомство или Европейската комисия за нарушение на правото за защита на конкуренцията по принцип е административно и води до глоба или санкция, но не и до обезщетение за потърпевшия. Обезщетение може да се търси отделно по съдебен ред. Такова обезщетение можеше да се търси и преди промените в закона, но Директивата предвиди нови гаранции относно размера на обезщетението, както и предвиди редица процесуални правила, които да облекчат доказването както на нарушението, така и на размера на вредите. С въведените в резултат на директивата дефиниции се целеше и се постигна в значителна степен и изясняване на някои понятия в конкурентното право.
Подходът за въвеждане на директивата в българското право обаче търпи много критики от различно естество. Част от тях са бяха представени в хода на общественото обсъждане на проекта от екипа на адвокатско дружество “Попов, Арнаудов и партньори”. Отново напомням част от тях.

На първо място, важно е да се има предвид, че директивата като правен инструмент цели хармонизиране на националните законодателства и изисква държавите да гарантират постигане на описаните в нея резултати като обаче транспонирането на една директива трябва да е съобразено и с останалата част от националното законодателство, в това число и терминологично. В случая с изменения закон обаче директивата беше в голяма степен механично пренесена при това единствено в ЗЗК, а не както би следвало съответните разпоредби да се включат в системитически съответстващите им закони.

Имайки предвид, че ЗЗК включва и разпоредби, които не са типично конкурентно право (картели и злоупотреби) интересно е, че част от новите разпоредби са за обезщетяване на вреди, причинени от каквото и да е нарушение на ЗЗК, а други са специфични правила, само за случаите, когато вредите са в резултат на нарушения на чл.101 и чл.102 от ДФЕС и на глава Трета и Четвърта на ЗЗК. Част от по принцип общите норми обаче са включени в раздела със специфичните, което поражда рездица неясноти. От друга страна, част от новите решения сами по себе си не са специфични и съответно е било излишно да бъдат преписвани от директивата. Това се отнася например за практическото повтаряне на общите правила за размера на обезщетението при увреждане съгласно Закона за задълженията и договорите. С факта на предвиждане на деликтна отговорност, като се имат предвид разпоредбите на общото гражданско законодателство, е постигната заложената в Директивата цел да се осигури възстановяване на положението такова, каквото би било в случай на липса на нарушение и съответно не е било нужно да се разписват повторно съществуващи правила със същия смисъл, но различна редакция.

Тъй като част от промените касаят процедурни правила, но не за КЗК, а за съд, правилният подход, съответен на българската правна традиция, е било спецификите в процеса, доколкото има такива, да бъдат уредени в приложимия процесуален закон, още повече, че става въпрос за процесуален кодекс. Както брачните дела и тези за делба са уредени като особени производства в ГПК, така това трябваше да стане и за делата за увреждане от нарушение на конкурентното право. С възприетия в ЗЗК подход ГПК всъщност губи ролята си на кодекс. В допълнение, в ГПК и преди измененията на ЗЗК са били покрити част от изискванията на директивата и е било излишно в тези части да се разписват нови правила.
Трябва да се посочи, че този принципно сбъркан подход – съдопроизводствени правила за специфични дела, изисквани от евро-директива, да се разписват в различет от ГПК (съответно АПК) закон, продължава да се използва. Така е изготвен и проектът на Закон за защита на търговската тайна, отново в резултат на буквално следване на структурата на директивата. По този проект екипът на “Попов, Арнаудов и партньори” също е взел отношение, като по-голяма част от забележките са приети в окончателния проект, внесен в Парламента. Наличието на съдопроизводствени правила в отделен закон обаче е запазено.

Друг съществен недостатък на закона е, че нерядко е дословно преведена директивата. Това е най-ярко проявено при дефинициите, включени в новите текстове, както и при използването на понятия, които по никакъв начин не кореспондират на българската правна традиция. Така например излишни са новите дефиниции на
„иск за обезщетение за вреди”, „претенция за претърпени вреди”, „увредено лице”, „съд, упражняващ съдебен контрол”, „решение за установяване на нарушение”, „окончателно решение за установяване на нарушение”, „доказателства”, „извънсъдебно уреждане на спор” и „доброволна спогодба”. И преди закона не е имало съмнение какво е тяхното значение за всяко дело, в това число и за делата, свързани с конкуренция. Изричното законодателно дефиниране на тези общоприети и общовалидни термини само по отношение на правото на конкуренцията по-скоро има риск да доведе до неяснота относно тяхното значение по повод на производствата по други искове.

Освен тези общи забележки към изменението на ЗЗК, свързани най-вече с неправилния подход как да се транспонира директивата, има и редица конкретни. Акцентът в критиката обаче е в това, че подходът директивата да се препише почти буквално в нова глава в закона, води до редица неясноти, усложнения и последващи проблеми. Разбира се, от конютктурна тактическа гледна точка, той е по-ефективен и с него по-лесно се разрешава текущият проблем – така ЕК лесно е можела да види, че изискванията на директивата са въведени в България и в резултат наказателната процедура е прекратена. Това обаче не означава, че, ако беше използван по-гъвкав и съобразен с вече действащото национално право подход, ЕК нямаше също да приеме, че целите на директивата се постигат в България. Вероятно комуникацията с ЕК щеше да е по-сложна, но крайният резултат от гледна точка на наказателната процедура – същият. Това неудобство да се обяснява на ЕК кое правило къде е вече разписано, е спестено, но само бъдещото правоприлагане ще покаже каква е реалната цена на това.

Независимо от посочената критика, все пак цялостната оценка и на Директивата и на закона, с който тя е въведена, е, че директивата е била необходима, както и че за въвеждането на част от изискванията й е било нужно да се промени закона. Той безспорно постига целите й, но това е могло да стане по по-прецизен начин.